Спомняше си първият ден, когато пристъпи прага на училището. Беше сякаш преди стотици години, а не преди двадесет и четири месеца. Тогава се притесняваше... Изпитваше истински ужас от провала и се молеше никой да не го гледа по онези монитори и да не забележат как се проваля с гръм и трясък. Искаше му се никога да не беше идвал, защото беше почти убеден, че няма да успее. Не беше ходил на уроци като другите ученици и си нямаше представа какво точно да очаква. Но онази жена го беше убедила, че гласът му е хубав. Била го чула, когато акомпанирал на един местен концерт. Как е могла въобще да го чуе?! Та тя беше Хе Джи Юн! Известната оперна певица, пред която се бяха поклонили всички, включително и Запада. Как беше възможно да го е чула?! Та онова беше малка местна проява за развлечение на туристи и той беше екскурзоводът. Вярно, че тогава микрофонът му се беше счупил и той трябваше да импровизира, та запя под предтекста, че им демонстрира какво е пхансори - традиционна корейска опера.
Сега като се замислеше, вероятно изглеждаше доста смешно на онзи малък подиум.
Застанал театрално, потропвайки в ритъм, а междувременно изпълнявайки една класическа творба с надеждата, че ще успее да прикрие гафа. Естествено, уволниха го на другия ден, макар че всички туристи останаха доволни. Не че му пречеше, де. На остров Чеджу, където беше роден и живееше от както се помни, винаги имаше работа. Винаги имаше туристи. Така че не му беше трудно да намери нещо ново, но се появи госпожица Хе и го убеди да кандидатства в някакво си музикално училище в Сеул. Ха! В началото му звучеше като подигравка, но братята и сестрите му го убедиха, че трябва да опита.
И така се озова пред учителите.
Можеше да види преценяващите им погледи, които следяха всяко негово движение. А той беше толкова притеснен, че влезе по-рано, прекъсна песента на едно момиче и дори забрави да се представи! Просто катастрофално. Дори песен не беше подбрал, просто беше дошъл да се пробва. Помоли ги да му изберат някое произведение и учителката Хе му посочи такова, но той не знаеше текста, та затова се наложи да изчака преди него да мине още един участник, за да може да научи латинските думи. Добре, че говореше английски, та успя някак си да се оправи с прочитането им. След това влезе и ... просто пя, както сам си знаеше. Гласът му не беше шлейфован и още тогава му казаха, че показва изключителен усет, но му трябва практика, за да усъвършенства техниката си.
Приеха го, разбира се.
А после всичко се разви твърде бързо. Концентрира вниманието си върху музиката и най-вече оперното пеене, както и композирането. И именно в един от тези часове я срещна отново. Беше толкова жизнерадоста и мила, въпреки че ясно си спомняше, че той е прекъснал песента ѝ по време на кандидатстването. По-нататък нещата се случиха твърде естествено. Спомените му от това време бяха едновременно най-хубавите в живота, но и най-горчивите. Понякога късно вечер, когато затвореше очи, можеше да види усмивката и тръпчинките ѝ. Господи, колко беше красива ... И ако не беше той, все още щеше да е. Никога нямаше да си прости. Никога! Каквото и да говореха другите, каквото и да казваха полицейските експертизи - Джин Су знаеше, че вината е изцяло негова. Беше получил книжка наскоро и просто не можа да не я помоли да се качи в колата с него. Тъкмо беше приключил дебютния му концерт със симфоничния оркестър на сеулската опера и всички бяха възхитени от него, предвещавайки изключителен успех за бляскавия млад тенор. Тя щеше да излезе за първи път на голямата сцена с групата си само след два дни. Всички бяха толкова щастливи и нетърпеливи ...
Светлините в отсрещното платно го заслепиха.
Скоростта не беше голяма.
Но достатъчна.
После не помнеше много. Знаеше само, че изгуби контрол над колата, а после светлината изчезна. Събуди се след четири дни в интензивното на Сеулката болница. Първото нещо, за което попита беше тя. Казаха му, че е загинала на място. Родителите ѝ бяха дошли, за да го видят и да му кажат, че тя е оставила нещо за него. Беше малка кутийка, в която имаше медальон, първото му писмо до нея и списък с различни неща. Неща, които тя е искала да направи преди да умре. Беше отбелязано само едно - да срещне голямата си любов.
Когато излезе от болницата, годината в Кирин почти беше приключила, но Джин Су нямаше сили да се яви там отново. Вестниците бяха пълни със статии за случилото се, като заглавията често гласяха "Чудото на Кирин ... е чудовище?!" Девет от десет ежедневника хвърляха вината върху него, което само допринасяше за задълбочаването на депресията. Всичките ѝ познати го гледаха като убиец и единствено неговите родители и приятели го успокояваха, че вината е на другия шофьор, но той не можеше да се отърси от смътното съмнение, че е можел да я спаси. Започваше да вярва на медиите. Мразеше се, че не може да си спомни нищо от онази вечер и всеки свободен час прекарваше в болезнено преживяване на случилото се. Без успех. Завърна се на Чеджу, където остана през цялата година. Роднините му твърдяха, че се е променил и от слънчевото и усмихнато момче се е превърнал в мрачен и дръпнат млад мъж, който не иска да живее. Да. Можеше да се каже, че желанието му за живот го нямаше. Прекара цяла година на острова без да прави нищо. Получаваше имейли от различни компании, известни хора, училището в Сеул, но никога не им отговаряше. Докато един ден на вратата му не се появиха родителите ѝ. Водеше ги госпожица Хе. Тя не каза нищо и ги остави да говорят. Думите им бяха простички, но истински. Те не му се сърдеха за смъртта на дъщеря им, но се чувствали виновни, че заради това той бил спрял да пее. Това го ядоса и той беше на ръба да се разкрещи, че не иска нищо без нея, когато му казаха нещо много простичко.
Тя би искала той да продължи да пее.
След един час вече беше опаковал багажа си, макар че не беше сигурен, че трябва да се връща. Бе пропуснал цяла една година и мислеше, че ще го върнат при подготвителния клас, но Хе му заяви, че той е доста над това ниво и трябва да продължи от там, където е оставил.
И ето го тук, сега, застанал пред вратите на училището, което съдържаше толкова много болезнени спомени. Толкова много красиви спомени. Неговите връстници бяха в трети курс, но той не се притесняваше. Не това му беше проблемът.
Истинският проблем беше, че без НЕЯ, Джин Су не вярваше, че отново ще повярва в музиката. Защото той, един от най-обещаващите ученици, не беше запявал и нота след катастрофата.