Стисна ключовете в ръката си, докато гледаше през прозореца. Сакът му лежеше хвърлен върху лявото легло. Кой знае защо му допадаше повече от дясното. Всъщност, имаше ли някакво значение? Не искаше дори да си помисля с кого ще го сложат в стая и се надяваше да е някой мълчалив тип, за да не му се налага да използва допълнителни думи и да го разкара по трудния начин. Наистина щеше да е неприятно да си загуби част от ценното време в такива безсмислени дейности, но ако се налагаше, защо не? Не се страхуваше да се държи рязко с натрапниците и ако новият съобитател на малкото им "жилище" се окажеше трън в петата, Шин с лекота щеше да го извади. А после, най-прилежно, с прецизността на невро-хирург щеше да се отърве от него и толкова.
Simple as that.
Тъмнокосият въздъхна тихо и се обърна, обгръщайки онази половина от стаята, която щеше да обитава следващите няколко месеца. Ръцете му си проправиха път към багажа, след което внимателно се заеха да изваждат различните дрехи от там. Нямаше намерение да чака новият човек да дойде, със същия успех можеше да отиде в някое казино и да се надява, че ще спечели. Тоест, никак не беше сигурен, че има смисъл.
Дрехите бързо започнаха да заемат нужните места в различните шкафове под леглото, докато Шин се движеше бавно и без никакви усилия. Съзнанието му беше изчистено от всякакви мисли и единственото присъствие там беше една кратка мелодия. Не си спомняше от къде я знае, но винаги си я тананикаше, когато искаше да успокои неспокойните си мисли.
Но, разбира се, проклетата съдба никога не беше на негова страна и докато поставяше една от книгите върху шкафчето си, вратата се отвори със замах и на прага драматично се очерта нечия фигура. Тъй като слънцето нахлуваше зад гърба на непознатата личност, Шин не успя да прецени какво има пред себе си и реши да изчака търпеливо "грандиозното" влизане на бъдещия си съквартирант. Само се надяваше да няма подобни изпълнения и късно вечер, защото възнамеряваше да спи, а не да слуша как някакъв си човек, който не си знае целите, тряска врати, защото е прекалил с алкохола. Дано не се случеше. Младежът присви вежди и неволно скръсти ръце пред гърдите си, оставайки в пълно очакване какво ще се разкрие пред очите му.

И пред очите му се разкри цялото великолепие на господин Лео.
Въоръжен с един дребничък сак, китара и огромна усмивка, той застана на прага на вратата, за да могат очите му да привикнат със сумрака, който се беше настанил вътре и за секунда се зачуди дали не е объркал стаята. Пристъпи леко назад, извръщайки глава, за да види номерчето, но за негово съжаление се оказа, че стаята си е номер 34, точно тази, която му бяха казали на регистратурата. Е, какво пък. Едва ли щеше да е толкова зле вътре, стига да не беше постоянно тъмно. Ако дръпнеше малко завесите, включеше няколко допълнителни лампи и .... всичко щеше да си дойде на мястото.
Момчето вдигна рамене и с триумфална крачка се насочи към вътрешността на бъдещия си дом, когато в полезрението му попадна нечия друга фигура. Непознатият, който вероятно щеше да бъде съквартирантът му, стоеше изправен до леглото си и го наблюдаваше точно както някой учен по онези филми следи как се справя опитното мишле със зададената му работа. Тоест, в очите му се четеше интерес, но той беше изключително дежурен и някак твърде ... професионален. Сякаш другият се опитваше да прецени какви са шансовете Сонг Шил да му представлява някакъв проблем. Притегляше толкова хладнокръвно и безмълвно, че на нашият герой направо му стана страшно. Огледа се неволно около себе си, убеден, че е попаднал в някой доста евтин американски филм на ужасите, където ще бъде убит от страшния тъмнокоско с ледения поглед.
"Дръж се, ти си лъв, дръж се!"
Стисна юмруци, преглътна внимателно и се насочи към леглото си, където остави сака и останалите работи. Зае се да изважда дрехите си, но имаше неприятното усещане, че онзи го наблюдаваше през цялото време. Супер странно. Но той не се страхуваше, не! Не беше някакво глупаво момченце, което потръпва от най-малкото и ...
... тогава го усети.
Беше съвсем леко побутване, но го накара да изврещи силно и да подскочи като попарен:
- Я! - подскочи ужасено и кръстоса ръце, заемайки някакво смешно подобие на защитна поза от измислен боен стил, - Предупреждавам те, че знам как да ги използвам! Аз съм смъртоносно оръжие!
Беше напълно сериозен и очакваше всеки миг онзи да извади някоя резачка и да се започне мелето. Вместо това, обаче, другото момче само въздъхна отегчено и поклати глава. Лео преглътна още по-шумно от преди и започна да се чувства неловко, но все пак остана в същата поза.
Просто за всеки случай.

Не можеше да опише досадата, с която отвърна на преувеличената реакция на очеизвадно бъдещия си съквартирант. Непознатият изглеждаше твърде емоционален, пре-драматичен и някак дразнещ по всеки критерий, за който Шин можеше да се сети. Защо му трябваше да пищи толкова откачено и да ръси някакви неща за защити и да застава в поза като чайник, който е експлоадирал?
Странен тип.
Тъмнокосият въздъхна тихичко и поклати глава, за да разсее желанието наистина да затрие съществото пред себе си. Преди малко просто искаше да му каже, че е застъпил една от обувките му, но сега вече му идваше да го помоли не много учтиво да се разкара и да вземе всичките си глупости с него. Макар че, реално погледнато, не бяха много. Само дано не искаше да вкарва още светлина. Шин обичаше полутъмнината. Някак създаваше илюзорно усещане за самота, каквото той беше свикнал да изпитва вече твърде дълго време, за да може да се откаже. Почти като наркоман, който се нуждае от дозата си.
Наркоман за самота.
Звучеше тъпо.
Както и да е. Нямаше време за размотаване. Тъмнокосият остави нещата си внимателно и посочи "смъртоносните" ръце на съквартиранта си:
- Нима? Внимавай тогава да не се убиеш, докато ги размяташ насам-натам. Очевидно не знаеш как да ги контролираш.
Другият тъкмо щеше да каже нещо, когато лампата, която беше закачил преди малко се изтърси до него, но слава Богу, нямаше лампион, който да се пръсне на парчета. Плюс това се намери на леглото, което спаси и крушката. Шин остана все така безизразен, когато продължи:
- Значи ти, смъртоносно оръжие, си новият ми съквартирант? - завъртя очи, - Не можаха ли да ми дадат някой по... безопасен?
Последното го каза с огромна доза ирония с надеждата, че момчето ще се откаже да живее тук и ще помоли за друга стая, оставяйки Шин да се шири сам в хубавото общежитие.