~ Лий Сонг Шил ~

Заглавие: ~ Лий Сонг Шил ~ Пет Юни 15, 2012 7:53 pm

Анньонг, аз съм Лий Сонг Шил, приятно ми е. Но никой не ме нарича Сонг Шил от край време насам, затова се възползвайте от всеприетия ми прякор - Лео. Защо точно "Лео", обаче?
Е, казват ми така, поради много причини. Една от които, със сигурност, е че съм най-добрият наоколо - нали се сещате, лъв, царят на животните, ала-бала, такива неща. Нали? *оглежда се весело* Питайте, когото искате в квартала, но няма да намерите рапър или танцьор като мен, каквото и да правите. Не че се хваля, мда. Просто отбелязвам.
* сръчкват го, гледайки го укорително*
А да, щях да забравя за момент защо съм тук. Ами, да, тоест, искам да кажа аз ... идвам от Хонде. Сравнително новичко кварталче, пълно с други млади хора, но животът ми определено не е бил розов. Имам сестра и живея със старата си баба. Апартаментът ни е малък, намира се на петия етаж на сравнително стара сграда и не влиза в стандартите за лукс. Все пак обичам това място - там съм прекарал живота си. Родителите си не познавам - знам само, че майка ми работи някъде на летището, а баща ми - е, той ни е изоставил преди да се родим. Защо майка ни не идва ни потърси, не съм наясно, но аз така и не успях да събера кураж да я потърся и да я попитам. Както и да е. Мисълта ми е, че съм преживял това-онова и знам някои нещица. Когато детството и юношеските ти години преминат на улицата научаваш доста. Като например как да бягаш, когато си откраднал близалки за сестра си, или когато те гонят хлапетата от някоя от местните банди. Неведнъж съм се катерил по чужди тераси и градини, за да бера различни плодове и да ги нося на Йе Съл. Разбирате, че една възрастна жена не може да се грижи за две растящи деца, откъдето идваше и нуждата да взимам някакви неща. С течение на времето осъзнах, че е нередно да го правя и си намерих работа още на 12 години. Първата ми работа. Няма да я забравя. Разнасях брошури по ресторантите и продавах дъвки. Беше невероятно забавно, докато не ме изритаха, защото ... еми, работата никак не беше постоянна, а пък аз бях непълнолетен. От там-нататък съм работил на много места - като чистач, сервитьор, продавач по пазарища, будки за вестници, разнасях храна и списания, разхождах кучета и всякакви такива неща. *кима замислено* Не че се оплаквам, де. Пет работи и училище не беше лесно, затова и не съм с висок успех, но пък знам доста неща, които съучениците ми не са и сънували. Основно свързани с точните науки, като най-много ме бива в биологията, но това е друга тема.
*отново го сръчкват*
А, да, малко се отплеснах. Ами, кхъм, да, това беше животът ми и той ме направи такъв, какъвто съм. Гледам на нещата положително, макар че обикновено няма светлина в края на тунела. Никога не съм разполагал с много пари, затова и не са приоритет в живота ми. Все пак, ако имах, бих купил на малката ми сестричка цял музикален магазин, заедно с учители и професори, които да я обучават. Защото, разбирате ли, тя има чудесен глас. О, върховен, дори. Бъдеща оперна певица. Знаех го още, когато беше малка, но не можех да си позволя да я водя на уроци, защото парите едва стигаха за прехрана. Въпреки това намерих начин и тя също "ходеше" в елитна школа. Нищо, че се налагаше да се крие зад огромните завеси на своеобразната сцена, където се провеждаха уроците. Надявам се някой ден да ми прости, че не успях да ѝ осигуря по-добро бъдеще, но това е всичко, което можех да ѝ дам на този етап. Все едно. Мисля да приключвам с тая работа, затова имам само едно-две неща да ви кажа за последно. Ще работя усърдно и обещавам, че ще дам всичко от себе си. Мечтата ми е музиката ми да помага на хората, затова и вярвам, че ще ми отпуснете една от пълните стипендии. Камсамнида!

Кандидатстване:
Усмивката се плъзна върху устните му, разширявайки се още повече, въпреки че до преди малко не беше вярвал, че е възможно. Стоеше си там, с микрофон с ръка и гледаше глуповато журито, което преглеждаше списъците, за да намери някъде името му. Хартията издаваше приятен и успокояващ вид, който го предразполагаше да остави още една порция от напрежението да излети през отворения прозорец, откъдето навлизаше горещ въздух.
- Сон Шил? - вдигна най-накрая глава господин Хюн, директорът, - Приятно ми е да се запознаем.
- И на мен също, сър. - Лео се поклони.
- Преди да започнем ... имам един въпрос. Знаеш ли какво значи името ти?
Това му се стовари като гръм от ясно небе. Не се беше замислял и съответно нямаше представа. Знаеше, че това на сестра му носи смисъла на учена и мъдра жена, но неговото ... като че ли досега не бе мислил много за нещо свързано със себе си, повече отколкото се полага. Усмивката му трепна неуверена и младежът стисна още по-силно микрофона, усещайки как ушите му пламват в червено, а дланите се изпотяват още малко. Дали не беше някакъв тест? По дяволите. Нямаше да се справи.
- А ... Не, сър, аз ... не знам.
Господинът не отвърна нищо, а просто даде знак с ръка да започне да пее. Сонг Шил притвори очи и преглътна шумно. Беше свършено с него. Какво въобще си мислеше, идвайки тук?! Нямаше зашеметяващия музикален талант на сестра си, а и след онова момче, което беше изпяло онази песен перфектно ... щеше да изглежда като пълно дърво. Глупак! Никога не трябваше да си въобразява, че в изискана гимназия като тази ще приемат него, беднякът. Можеше да види съжалението изписано по лицето на съдиите, когато осъзнаха, че е един от младежите, които кандидатстват за пълна стипендия. Вярно, че обикновено имаше доста, които я искаха, но щяха да използват парите за дрехи и аксесоари, докато той се нуждаеше от тях, за да издържа семейството си и да не му се налага да работи, а да учи усърдно. Идиот! Щеше да се провали...
След секунди залата се изпълни с една твърде клиширана песен, която светлокосото момче обаче намираше за едно от най-вдъхновяващите парчета на света. Изминаха няколко секунди ... а после и дойде моментът, в който ритъмът се промени и той започна уверено:
Look, if you had one shot, or one opportunity
To seize everything you ever wanted in one moment
Would you capture it or just let it slip?

Английският му беше перфектен, почти като този на истинският изпълнител. Очите му продължаваха да са затворени, докато произнасяше с истинска вяра всяка една от думите на Еминем. Никога нямаше да позволи шансът да си отиде.

He knows that, but he's broke
He's so stagnant he knows
When he goes back to his mobile home, that's when it's
Back to the lab again, yo
This whole rhapsody
He better go capture this moment and hope it don't pass him.

Отвори очи и фиксира журито. Беше избрал песента, защото отлично описваше неговото състояние в момента. Искаше да изпее и изговори всяка дума с жарта на личния опит, който се пропиваше в лириките на Еминем, за да покаже на тези хора, че животът не е само красиви момченца и момиченца, които танцуват по телевизията. Не, не ги съдеше, а просто искаше да им го покаже. Нямаше нужда от съжалението или съчувствието им, за да се справи. Искаше да го оценят подобаващо, без да се влияят от подробности като социалното му положение.
You better lose yourself in the music, the moment
You own it, you better never let it go
You only get one shot, do not miss your chance to blow
This opportunity comes once in a lifetime yo

Това беше то. Кулминацията. Припевът. Премина на корейски на няколко от думите без дори да осъзнава. Вече не искаше да впечатли тези хора, нито да им докаже нещо. Всякакви чувства, страхове и очаквания се бяха изпарили в ритъма на музиката, оставяйки го единствено с ритъма и мелодията. Нищо друго нямаше значение. Само те. Всичко се свеждаше до това простичко уравнение. Той и музиката. Ако онези хора наистина разбираха от таланти, щяха да разберат, че пред очите им стои бъдеща звезда.
You can do anything you set your mind to, man

И дойде и краят. Младежът каза последното на корейски, оставяйки музиката да затихне и остави залата празна и пуста в сравнение с минутите, в които беше звучала мелодията. В първия миг му се стори, че вижда недоволни сбръчквания на вежди, но след секунди чу някъде зад себе си как останалите участници изригнаха в аплодисменти и одобрителни подвиквания, които го накараха да се почувства добре. Някакво странно чувство се сви на малка топка в корема му и остана там, пръскайки топлина и задоволство. Усмихна се и помаха на онези отвън, които го наблюдаваха чрез множеството монитори. Не беше очаквал такава реакция, още по-малко от напълно непознати, но тепърва предстоеше най-важното - причината да бъде днес тук. Свали ръце и леко сведе глава, очаквайки присъдата на журито. В първия момент преподавателите не казаха нищо, а само се гледаха въпросително. Без дори да сподели и един поглед с тях, директорът се наклони напред, преплитайки пръсти пред себе си:
- Преди малко те попитах за името ти, Сонг Шил, защото още тогава видях, че ти си негово въплъщение. Не съм искал да те засрамя и извинявай ако се е получило така. Но ... не можах да се отърся от впечатлението, че под обвивката на онзи притеснен младеж, който ни гледаше със страхопочитание, се крие нещо повече. И бях прав. Колеги?
Чуха се различни мърморения, повечето, от които положителни. Накрая другите трима учители също се изказаха положително за изпълнението му и го поздравиха, че е приет.
- Честито, Лий Сонг Шил, вече си официално ученик в нашето училище. А също и един от кандидатите, които ще получат пълна стипендия.
Не можеше да повярва! Това реалност ли беше, или сън?! Нима току-що му бяха казали, че може да остане?! Завъртя се наляво и надясно, не разбирайки къде се намира. Наистина го бяха приели! Подскочи ентусиазирано, но бързо осъзна къде се намира и прие сериозен вид, след което отиде да се здрависа с всички от журито, благодарейки им по отделно. Обаче, когато тъкмо беше стигнал до вратата се сети нещо.
- А ... сър, мога ли .. ако не е твърде нахално? - Лео се обърна, осъзнавайки, че не е чул отговора, въпреки думите на Хюн.
По-възрастният мъж се усмихна приятелски, отвръщайки:
- Светлината, която изгрява над света. И то не каква светлина, а тази на самото Слънце. - директорът направи пауза, - Мисля, че ти няма да бъдеш просто някоя от многото звезди, а едно голямо слънце, което ще засенчи всички.
Не знаеше какво да каже. Досега никой не беше вярвал в него, а ето че този човек само за няколко минути бе успял да го оцени и определи като стойностна личност с огромен потенциал. Дали наистина беше вярно? Сигурно. Кой знае ... Така или иначе, Лео не можеше да се отърси от странното усещане, че е направил нещо значимо и най-накрая е бил оценен. Харесваше му. Искаше да се докаже отново и да спечели благоволението на този човек, на учителите и на всички хора. Върху лицето му усмивката се разля още по-широка, отколкото бе била в началото и той побърза да излезе, за да сподели щастливата новина със сестра си.

Заглавие: Re: ~ Лий Сонг Шил ~ Съб Юни 16, 2012 10:07 am